Има ли нещо специално, което би искал да споделиш с публиката преди юбилейното представление?
Спектакъл, който се казва „Хаос“ по някакъв начин кореспондира с хаоса в нашите глави, защото той (хаосът в нашите глави) е постоянен и от време на време се подрежда и тогава имаме чувството, че нещата идват на мястото си. Нашето представление се занимава именно с това. Това, което ви предлагаме са едни мигове, в които хаосът може да се подреди красиво и хармонично.
Какъв беше режисьорският подход към пиесата, за да разкажеш тази история и тя да достигне до публиката? И след 50 представления би ли направил същия спектакъл?
Мисля, че бих подходил по същия начин и сега към този текст. Бих се доверил на моята интуиция за мизансцен. Защото когато разполагаш с празна сцена, ти рисуваш с мизансцена, създаваш координатна система. Тоест – пак бих заложил на същото. Пак бих заложил на актьорски театър, на рисуване във въздуха на сцената. Не бих променил концепцията.
А ти промени ли се след 50 представления на пиесата на Мика Миляхо?
Знам, че покрай това представление – то беше пътеводно за мен – се появиха едни други представления с подобна естетика. Сега бих казал, че по някакъв начин съм приключил с тази естетика, но ми е близка и позната. Това да работя с празна сцена, със светлина, с мизансцен и актьори като основни елементи, продължава да стои много устойчиво в съзнанието ми.
Какво е усещането да се работи в екип с три актриси?
Истинско блаженство. Много обичам да работя с актриси. Лесно кореспондирам с женската енергия. Лесно се свързвам с нея. Особено с тези три – Йоана, Елена и Радина. Те бяха толкова отворени, толкова готови да вървим заедно в една посока. Хубаво е усещането, когато някой ти се доверява до такава степен, някой който иска да отиде там, където го водиш и не ти задава хиляди въпроси защо отиваме там. И в процеса на ОТИВАНЕ там, започваме заедно да откриваме какво представлява... ТАМ.
Имаш ли любима сцена в постановката на пиесата?
Да, имам една сцена... много ми е красива. Много ми въздейства и емоционално. Това е онзи монолог на Йоана, решен максимално минималистично. Тя изгражда една своя мечта, една утопия за човечеството. Докато другите две момичета бавничко потъват в приглушено осветление, тя изплува в светлина. И това е нашето вечно желание да подредим хаоса.
Имаш ли навика да гледаш често своите постановки след премиера?
След премиерата обикновено се държа близо до представлението. Гледам да бъда редовен поне десетина пъти, за да съм сигурен, че актьорите здраво са стъпили на краката си, знаят къде се намират и ще държат представлението от начало до край винаги и без мен. След това спирам да бъда толкова редовен. Имам пълно доверие на актрисите и периодично минавам. С „Хаос“ винаги ми е било много интересно. Когато дойда, го гледам все едно не съм го правил, въпреки че винаги се досещам какво следва, но успявам да го изгледам като обективно като представление, да се отстраня. И винаги съм виждал как трите момичета много държат на постановката и държат представлението в „коритото на реката“.
Защо зрителите на Театър 199 „Валентин Стойчев“ трябва да гледат „Хаос“ от Мика Миляхо?
Защото „Хаос“ е нещото, което може да те подреди.
