Разкажете ни повече за процеса. Имате ли конкретни стъпки? С какви предизвикателства се срещате при превода на театрални пиеси?
Ето моя начин. Чета или гледам на сцена текст, той ми „звънва“ в душата по някаква причина (интересният конфликт, да речем, или плътният език, някаква необичайна или вълнуваща за мен конфигурация на героите и техните характери или нужди) и решавам, че трябва да го има на български. Свързвам се с автора, разбираме се, че започвам превод, превеждам. Текста на български разпространявам между хора от театъра, които харесвам, а в определен момент качвам и на сайта си. И чакам да видя дали някой ще се заинтригува, дали ще реши да постави текста, дали ще намери начин.
Първата от спънките в този процес е да откриеш хубава пиеса. Втората е да я преведеш на своя глава и за своя сметка и да чакаш неопределено време (от няколко месеца до няколко години – или никога), докато я поставят и евентуално получиш хонорар за труда си. Дотук рискът е личен, поет доброволно. Но ето и някои спънки, които никой от нас, театралните преводачи, не е търсил и не обича: да се пребориш с инерцията на средата и да „импортираш“ идеи и стилове, за които тук още няма навик; ако публикуваш някак текста си, да видиш как после някой театър го взема и просто го поставя, без дори да те пита (за първия си превод, поставен на софийска сцена, научих от плакат на улицата, на който името ми не фигурираше); да „забравят“ с години да ти платят авторските права (най-пресният ми горчив опит – с БНР); с текста, който си открил, превел и разпространил по твой избор и с твои сили, да се направи хубаво представление, на честването на което ти нито да си канен, нито споменат, или лошо представление, което анулира цялото ти усилие по „вноса“ на качество. Не важи за всички театрали, но има все още прекалено много, които – докато живеят върху труда ни – са убедени, че преводачите нямаме нищо общо с тяхната работа.
Допускам, че въпросът за предизвикателствата се отнася до „материята“ на пиесите, но няма нито едно преводаческо затруднение с бързо стареещите жаргони например или с игрите на думи, двуезичието на част от моите автори или определени непреводими шеги, което да се сравнява с безочието, безразличието или некомпетентността на част от средата, в която работим.
Какви особености има преводът на пиеси и какви умения са необходими, за да се постигне успех?
Пиесите са диалози – дори ремарките да са дълги и интересни (има драматурзи, които се забавляват да си общуват с бъдещите си режисьори и актьори през текста, невидим за зрителите), основният дял от заниманието ни се състои от скачени реплики. И това е спецификата и огромното удоволствие на театралния превод. Диалозите трябва да са живи, произносими, правдоподобни и свързани по убедителен начин – ако един от персонажите има характерен изказ, той да си остане такъв през цялото време; ако двама разговарят наситено, да се отразяват взаимно в думите си; да няма „сплитове“ от трудни за изричане или осмисляне думи, за да може изпълнителите и зрителите да се справят успешно съответно с предаването и приемането на текста...
Имате ли любима част от денонощието, в която ви е по-приятно да превеждате? Имате ли различни суеверия преди да започнете работа?
Любимото ми време за работа е тихото време (тоест в София – преобладаващо нощното). Суеверия нямам – вярвам в почтеността и щедростта, но това е практическо, не мистическо вярване.
Как успявате да балансирате в работата си оригиналното послание и адаптацията на конкретния език, нюансите, емоциите в текстовете, както и културните особености?
Вие ще кажете дали успявам, а аз мога да кажа само как опитвам. Идеята е, че един човек (драматургът) се постарава да разбере нещо съществено от живота, своя и на ближните си, и да го предаде в концентриран вид на всички, които пожелаят да го чуят (зрителите), под формата на игра за наблюдаване (тази на театралния екип). В тази верига аз се помествам веднага след драматурга, като се постаравам да разбера какво е разбрал и да вляза в неговата роля, за да направя всичко, което той е направил, но със средствата на моя език и моята култура. Преводачът има любопитната функция на автор, зрител и изпълнител едновременно и ако има разковниче за добре свършена работа при такива условия, то вероятно е същото, което е в съответните професии: емпатия, добър културен багаж, желание за интензивно общуване по ключови въпроси, хамелеонска страст.
Работите ли заедно с режисьори, драматурзи, актьори и други творци в процеса на превод?
Сега по-често от преди. Моята работа трябва да е свършена, преди останалите творци да започнат своята, но при нужда винаги съм насреща – посреднича между екипа и автора (от всякакви молби за съкращения, обяснения и дори смяна на пола на някой персонаж, както се е случвало, до въпроси по уреждането на правата); преработвам и прередактирам (има драматурзи, които редовно нанасят промени в старите си текстове, така че версията, която аз съм превела преди години, може в момента на ново поставяне вече да не е актуална); обяснявам къде падат ударенията на определени имена и какво още е добре да се знае за дадената културна ситуация... С някои драматурзите се случва да споделям впечатления от още суровите им нови текстове и понякога виждам, че внасят промени в съответствие с онова, което сме обсъждали... Стана ми много драго, когато миналата година чудесните хора от независимия Театър „Нокс“ ме потърсиха, за да поговорим (заедно всички: режисьор, мениджър, актьори и аз, преводачката) за моите отношения с „Центурия“ на Джорджо Манганели – сборник с ексцентрични разкази, част от които те превърнаха в забележително представление на открито. Театърът е първо общуване и съвместен опит да се разбере човекът и чак след това друго – ето защо ми стана драго: някои от по-младите театрали в момента добре разбират тази предпоставка и действат съответно.
Имате ли любими преведени или непреведени пиеси? А пиеси, които мечтаете да преведете?
Поради това, че сама ги избирам в 90% от случаите, си ги обичам всичките. Но мога да кажа какво ми е най на сърцето в момента: през сезон 2023/2024 много ми се ще да видя умни постановки на два текста, които завърших неотдавна – „Отвратителните“ (Галсеранова адаптация на романа на Сантяго Лоренсо) и „Радостта“ на Марилия Сампер. Първата пиеса – за едно чудато бягство от обществото – е много „филологическа“, така да се каже, защото до голяма степен се развива в езика, съдържа броени възможности за движение и ще иска доста въображение от режисьор, сценограф, осветител и пр. Втората пиеса е любящо и интелигентно структурирана около едно неподвижно момче с церебрална парализа: България е мъчително място за хората с телесни или психически затруднения, затова за мен е от значение в цялата буквална непроходимост наоколо да се опитам да дам път към общото внимание на поне един.
А за мечтите... Преди години гледах в Барселона, на каталонски, един шеметен „Ръдигор“, комична опера от Гилбърт и Съливан. Минималистично и стилно поставена; в камерна зала, в която зрителите седят в кръг около изпълнителите; в духа на модерния мюзикъл; с изключително отдадени и талантливи пеещи актьори. Никога през живота си не съм гледала нещо по-безумно смешно и никога не съм била в зала, в която цялата публика бере душа от смях по такъв начин. Давам си сметка, че обикновено не превеждам от английски, не умея да римувам и едва ли някой тук ще се изкуши да постави нещо подобно, но ей на̀, мечтая си аз да съм му преводачката.
Какво е чувството да гледаш на сцената пиеса, която си превел?
Учудване и възторг от многото начини, по които един текст може да добие живот и да влезе в пълноценна връзка с публиката; уважение към смелостта и чувствителността на актьори, режисьори, сценографи, композитори. От друга страна, тъга от многото начини, по които един текст може да бъде убит.
Какъв съвет бихте дали на всеки, който иска да стане преводач?
Да се запаси с много речници, обща култура и консултанти, с много време, търпение и разбиране, с много любов към човека и с хъс да защитава авторите си, идеите им, себе си и колегите си.
